Книгата е написана в края на шейсетте години - началото на седемдесетте години турски писател; превод Apollinaria Avrutin. Всяка една от тези характеристики не се казва за качеството и доказателство за "качеството на това качество." С други думи - има определено са хора, че тази книга е просто жизнено важно. Misfits отговори, които от дълго време се скитат в ума на читателя, ще намерят в тази книга на въпросите, и най-накрая да се успокоят.
Въпроси като бездомни котки: идват, когато искат, а след това отиват кой знае къде, в същото време, като с него и otgadku.
В структурно романа представлява тринадесет истории дванадесет "време" ( "приказка първия час", "втора приказка часа" и така нататък, до полунощ) и тринадесета последователно, на която са нанизани като другите.
В епиграф към книгата гласи: "Най-добрата приказка - тази, която е трудно да се разбере, но от което е страшно."
Приказки за Билге Карасу - около опитва да пробие плътната тъкан на самота. Доколкото те са неразбираеми или страшно? Всеки читател ще го реши сам. От историята на историята се повтаря една и съща тема: извънземните (чужденци), автомобилен, морски, търсене за "втори". Ако героят е втората - без значение кой е той, друг човек или животно мистериозен, които могат да се установят не по-малко тайнствена връзка с мъж - резултатът е смърт. Светът не може да бъде обединението на две души без един от тях е починал. Светът е подредена по такъв начин, че да може да отхвърли съюза, опитвайки се да го унищожат по всякакъв начин.
В същото време, неутолима жажда за единство. Свързания с това риск не спира никого. И колкото по-близо двете заедно, по-смъртоносна връзката им; Единственият въпрос е кой ще убие някого. Въпреки че, когато тя е в момента, това няма значение: смъртта на втори означава невъзможност за продължаване на любовта, а оттам и за смъртта на първата.
Риба средата поглъщане ръка на рибаря - и така е живял в ръката му и той я носеше на ръката си, и то е продължило дълго време до края на законния: смърт. "Кой ще изпрати нещастника, който не знае, че една нещастна любов убива. Това трябва да се направи в морето. "
Ученик вижда на специален приеме, че неговият учител трябва да умре. Как да се предотврати това, което със сигурност ще се случи? Колко усилия се прави с цел да се отмени, отложи неизбежното смъртта? И накрая, това тя е настъпила - без него е невъзможно, но след това също е невъзможно.
И да се отдадете на аргументи. Нищо ново: "Любовта котка - първоначално трябваше да заеме неговото пренебрежение независимост по отношение на лицето, което го обича (и онези, които обича)."
Но изведнъж осъзнаваш как тази проста логика е важно за книгата: в действителност в редица разкази за един любящ обича котката (в терминологията на Билге Карасу), а вторият - като учител, като наставник.
Несравнимо! Как да се сравни кисел и бяло. Въпреки това, в историите на Карасу Това парадоксално любов - единствената възможна форма за това. Ако учителят не е "котка", той прави чувствата си по пътя - това е, света като цяло; и пътя през света като цяло - е търсенето на себе си. В един разказ е морето, а от друга - на планина, в третата - на острова. Любителите на море се превръща в народа си, което ги прави морски диви; Mount унищожава един човек се опитва да го разбере; Island се е самоубил, не успя да издържи на натиска на човешките емоции. "Не ме докосвай" - пита острова. "Има и друга планина" (след първата) - Mount предупреждава. "Ще бъдеш моя" - радва море ( "Нашият море").
Но като цяло, аз обичам котката не е необходимо. Само тогава историята ще бъде съвсем различно, че е възможно - дори още по-неразбираемо.
Тринадесетото приказка - и става ясно, вече в средата на историята - ще умре един от двата случайни познати, а вторият след това няма да могат да живеят. Кой ще умре? Ето това е абсолютно без значение. Die връзка - както загинат. Какъв е смисълът? Но има определен смисъл, а тези, които предварително (преди четене) знаеше отговора, те ще се изравнят и да коригира проблема. История, разпръснати в книгата, лъжа по такъв начин, че самият читател успява да запълни празнините между тях и да се създаде в съзнанието им, едно цяло, и като такъв се признае книгата за себе си е необходимо.
Свързани статии