Година на желязната змия (1101 преди новата ера. Д.)
Това беше едно от онези малки прашни индийски села, на които не може да се намери дори индекса - на пътя просто става по-широк, добавен към народа си, а сега и зеленината на отдалечава от джунглата, а има и първите колиби облицовани с кирпич. Потопете се в един мършав низ от селяни и жени, носещи на главите си, глинени стомни вода, скитащи, заедно с техните крави, прасета, пилета - и всички от тях са изпратени до центъра на селото.
Стигнахме до тежка дървена греда, разделя от пътя някъде в разгара на колана. От страна на пътя може да бъде видяна до пазач щанд, а в него - отегчено охрана, висеше на прозореца на слънце, при вдишване на прах. През изминалата година видяхме Вечните десетки такива постове: охраната инструктирани да улови всички онези, които влачат дърва или дивеча от околната джунгла - собственост на редовна местна тиранин, който се самообяви за крал. Но най-вече просто се радваше случай охрана подкуп strebovat платна търговци.
Хора и животни, са стигнали до заставата, като се потопите под полюса, и ние направихме една и съща вечното. Вечният, моята рошава тибетски куче, едва излязох на колене, тя бе дадена много лесно.
Но ние трябва да преминем, тъй като охраната излезе от кабината си. Той лениво се наведе, взе камък от земята и го хвърли във вечния, но той е свикнал с такова лечение на кучетата в Индия и лесно се изплъзна. Но аз съм уморен от процедурата, бях горещо, и бране на ръцете на Вечното, дадох пазач предизвикателно.
- Хей, - извика той.
Вървях, сякаш нищо не се е случило - така че аз преподава баба ми.
Винаги може да се каже, че това не се чува.
- Ей, ти там! Спри! - и след това, не е звукът на подслушване Лахти на земята. Лахти - гъвкава зловещ вид палка. Ако му единия край на почивка в земята, тя ще стигне до кръста. С тях се всички пазачи. Тя не се получи особено смущаваща, но това е само на пръв поглед: в правилните ръце това е с един замах парче разкъсва кожата. И някои от тези служители, просто търси причина отново да се възползват от нея. Така че аз се забави.
Обърнах се и погледнах внимателно в лицето му - на тъмно от много часове под жаркото слънце, и от злото разпореждането. И тъй като нещо не е ясно. Приближих се бавно, опитвайки се да запази спокойствие.
- Най-март до хижата - нареди той и посочи да притиска по моя начин. Щандът едва стигаше стая за един човек, да не говорим за две. Но това е по-добре да не се възрази: твърде трудно пръстите му стискаха щафетата.
Той напъха в кабината зад мен и се оказа много близо, почти прекалено близо, а след това разбрах, че съм също така, че не е приятно.
От го е привлякло най-сладкият мирис, което обикновено идва от всички, които злоупотребяват местната тръстика Брага. Той се втренчи в мен, кръвясали очи се втренчиха в моя обикновен портокал сари - преди почти една година, аз го размени лесно рокля памук за вълнени дрехи, които са дошли от планините.
- Ти не си от тук, - той изрече, сякаш обвинява.
- Да, сър, не съм местен.
- А къде тогава си ти?
- От Тибет, - отговорих аз. Той ме гледаше с празен поглед. - Къде е покритите със сняг планини, - казах аз, махна с ръка по посока на север.
Той кимна, но вече успя да преведе очи от лицето ми надолу, грубо ме гледа, а след Вечното, а след това - моята червена вълнена торба.
- Какво има в чантата си? - попита той в същия тон обвинителят. Сто пъти трябваше да слушат тайнствения въпрос.
Влизане пред мен да поиска подкуп.
Но този път не бях в настроение:
- Всичко на стойност - казах аз, опитвайки се да се върнем назад един инч от него и неговата любима.
- Открийте - нареди той, сочейки към тесен прозорец перваза на в разгара на лактите.
Дадох му изгледа строго и кратко мълчание, за да вложа цялата си неща на перваза на прозореца. Всичко, което имах: шал, дарени от Катрин, малка дървена чиния и книга Увих да се предпази от лошото време.
- Open - нареди той, сочейки към книгата. Разгънах кърпа и охрана се наведе над древните страници, като че ли трябва да учат. Книгата лежеше с главата надолу.
- Един стар книга, - заяви той, докато се изправяше и гледаше право в очите ми.
- Да, старите, - потвърдих.
- Откъде взехте това?
- Дадох го на моя учител - казах аз. Той отново погледна в лицето ми:
- Вашият учител? - попита той невярващо.
- Моят учител - повторих аз.
- Вземи всичко обратно - каза той махна с ръка към книгата и други неща. Щях бавно, опитвайки се да не покажа, че съм си стиснаха ръцете. Погледнах покрай него през вратата.
Той взе чантата от ръката ми.
- Идваш с мен - и с това, той се обърна и тръгна надолу по пътя към града.
Последвах го, стиснал отчаяно да Вечното сърцето си удари. За половин час по-късно телохранителите остави на пътя в някакъв малък прашен двор. В дълбините на една мръсна разнебитена сграда стоеше от една и съща скучна глина тухла. Сградата е украсена с веранда, покрита с палмови листа разкъсан, поглеждайки към едната страна, гъсто намазани с кал. Под покрива на сградата бе коронована образ на муцуната на лъва и две кръстосани саби отдолу, почеса директно върху глината. Гербът на местния княз, помислих си - всичко приличат един на друг. Вече добре, че този пост не е ме влачат до дома му. Може би мога да говоря с някого класират по-високо, с някой, който най-малко не е бил пиян.
Мургавият гард отстъпи встрани и посочи на верандата с бастуна си.
- Хайде, - изрева той.
Взех полата, прекрачвайки мръсотията на вратата и отвори вратата отвътре.
- Седни, - каза той, сочейки към една тясна пейка до стената, а той отиде до вратата, която е в предната част на пейката, и аз чух, тъй като той се отнася до някой с тих глас.
Огледах се наоколо крехкото жандармерията, в действителност - в затвора, защото сега имам точност може да се каже, че това е така. Бях в доста голяма стая; задната част на стаята има всички съща неограничена глина тухла натриев малка камера.
Предната част на всяка камера е открита за проверка, бамбукови пръти с решетки от пода до тавана с една и съща врата. Две камери бяха празни, а най-дясната виждаше фигура лежи на лицето на етаж надолу.
Срещу стената срещу мен, че това е склад на стари ръждясали мечове и прилив, затворена в един як дървен бар. Истинските оръжия - сериозна сила, която градът вероятно никога не е виждал преди. Други две малки стаи, точно зад мен - това е целият затвор. Когато погледна назад към купищата мръсотия на пода.
- Хайде, - каза той, като посочи този път на вратата зад себе си. Отидох с натежало сърце, натискането на Вечното към гърдите си.
- Седни, - промърмори охрана ми и посочи тревиста мат на пода, - комендантът иска да говори с вас. Е, чакай малко - и той излезе и затвори вратата.
Аз седнах и погледна към коменданта. Той седеше в далечния ъгъл на стаята с възглавници върху килима пред него стоеше ниска маса, отрупана с документи. Изглеждаше, че комендантът с глава бе потопен в бележките си, маркировка нещо във вестниците на писалката на бамбук. Но бях напълно наясно с този малък трик бюрократичен. Принуди ме да се изчака до тогава, докато не се убеди, че съм изключително неприятно, преди дори да ме уведомите, че той е наясно с моето присъствие. Така че той ми даде да се разбере, че съм в състояние недостойно за внимание.
С една дума, аз започнах да гледам в стаята и на коменданта. Около него ужасна бъркотия под формата на ролки от хартия, скрит слой от кафяв прах. Единствената светлина в стаята беше съвсем мъничко прозорец срещу вратата, а сега вечер слънцето него и неговата книга наводнен.
Изглеждаше около тридесет и пет години кариерист, слуга на народа на средна възраст. Мислех, че след като той е може би още по красива: гъста черна коса в светли къдрици, но сега на прах със сиво - сиво-рано, помислих си аз. Когато погледна към страната, за да се провери нещо по някакъв списък, аз забелязах, че той не е съвсем гладко - привличане на вниманието към приведени рамене, предположих, че той не е наред с гърба заради всичките тези години на работа в офис и седеше, приведен напред документи. Лицето му беше пълен с енергия и дори известно благородство, но сега тя е набраздени линии, родени от болка, prolegshimi между веждите, както и преминаване в ъглите на устата. Подуване на скулите и под очите могат да видят торбички - изглежда, че той не спи заради болката в гърба, и не само там. Имаше нещо в него и сърцето му. И, за да не изглежда прекалено провокативно, погледнах надолу и зачака, както подобава на една жена в нашето време.
В крайна сметка, той остави писалката си, затвори мастилницата и ме погледна - твърд поглед, смята главата.
- Инспекторът казва, че аз трябва да прекарват времето си задават въпроси за някакво момиче с книга - въздъхна той.
Погледнах го в лицето. Това не беше жесток, но това е ясно белязана от болка, и затова реших да се държат тихо. Настъпи мълчание, и за миг усетих, че е готов да ме пусне. Погледнах към вратата, и ако той се поколеба, но когато го погледна, той е вече тясно се вгледа в лицето ми, като че ли мога да бъда някой друг, някой знае. После сведе очи за момент и след това пуснати здраво ръката си в масата си.
- Ела по-близо. Покажи ми книгата.
Аз се приближи към него, извади една книга от чантата си и я сложи пред него.
Свързани статии